Исторически сведения за розите. Любопитна и малко известна информация       Исторически сведения за розите. Любопитна и малко известна информация Не е известно със сигурност откъде произхожда розата. В Америка (Колорадо и Орегон) са намерени вкаменелости от рози отпреди тридесет и два милиона години. Те приличат повече на източноазиатската роза, от­колкото на днешната в Северна Америка. Всяка страна между 20 и 70 градуса северна ширина има свои естествени форми рози. Бели рози има в Гренландия, а Сибир е родина на Rosa grandiflora. Все пак има основателни предположения, че родината на розата е Средна Азия. Първата автентична роза в Европа може да се види в много стилизиран вид на стенопис в Кносос в Крит (16 века преди нашата ера).
Персия – страна на розите Персия неслучайно била наричана „Страната на розите”. В градовете имало многобройни розови площи, а планините били покрити с рози. Цвете и роза се означавали с една и съща дума – „гюл”. Теменужката се наричала „пророкът на розата”, а питието, добито от теменужки – „шербет” – станало по-късно любимо питие на всички мюсюлмани. В района на Шираз, провинция Фаристан (Персия), се произвеждала много отдавна розова вода, дестилирана по метода на Авицена, и се продавала в Китай, Индия, Египет, Испания и Мароко. До XVIII век в Индия се е пиела персийска розова вода, варена с канела и захар. През 1612 г. в Персия при легендарни обстоятелства било открито розовото масло. За един празник царицата наредила да се изкопае канал и да се напълни с розова вода. Когато царят вървял с нея покрай канала, видял по повърхността нещо като пяна. След като събрали пяната  се установило, че е от розите и че се е отделила вследствие на слънчевата топлина. Тази субстанция миришела прекрасно. Постепенно дестилационният метод се придвижил на запад, а през 1680 г. един турчин го донесъл в България, която столетия наред задоволява голяма част от световните нужди за розово масло. Вавилон От Персия розата дошла във Вавилон, където станала символ на държавната власт, и заедно с орела и ябълката укра­сявала служебните документи. През време на вави­лонския плен евреите опознали розата и започнали да я ценят.
Мала Азия, Тракия и Македония От Вавилон розата дошла във Фригия (Мала Азия), Тракия и Македония. Херодот споменава около 400 години преди нашата ера за една шестдесетлистна роза в градината на фригийския цар Мидас. Теофраст е първият автор, който говори за центифолии (хекатонфила – „столистна роза”). Той пише за розите, че имали от пет до сто листчета. Шестдесет е старо вавилонско число, което вероятно е дало повод  на Херодот да говори за шестдесетлистна роза. Древна Гърция По времето на Омир са споменати 63 вида цветя, като розата не е включена сред тях. Информация за нея се появява по-късно. Това не пречи на поетесата Сафо да я нарече „царицата на цветята”. Първата градска градина в Атина е била създадена от Епикур – философ на жизнерадостния живот, който обичал всеки ден да разполага със свежи рози. Едновременно с това рози се носели на гърдите и челото за траур, а  гробът на Софокъл бил покрит с рози. Град Кирене (Cyrene, град в Северна Африка, колония на Гърция) и остров Родос са били розовите градини на Гърция. Теофраст описва отглеждането на розите от семена и размножаването им чрез разсади. Розата е била вече посветена на Афродита, още когато тя се е почитала като богиня на плодовитостта. Нейните жрици носели венци от бели рози и пътеките, по които се минавали процесии с образите на боговете, били осеяни с рози. Произходът на червената роза се обяснявала със следната легенда: Афродита бързала при своя любим Адонис, който смъртно ранен от глиган, лежал в един храст. Тя прекосила леха с рози, набола се и белите цветове се обагрили в червено от кръвта й. Самият Адонис се превърнал в анемония. По-късно носенето на венци на главата се превърнало в мания. „Нека окичим главите си с рози” е казвал Анакреон (древногръцки поет-лирик, ок. 540 г. пр. н. е.) На една монета от Александър Велики, сечена в Родос, има роза. Китай В градините на китайските императори се отглеждали огромно количество рози за ароматизиране на въздуха, но само императорското семейство и мандарините могли да си служат с този естествен „парфюм”. Конфуций (551-479 г. пр. н. е.) описал градини от рози в Пекин. Пет­стотин години преди н. е. императорската библиотека притежавала богата литература за розата. Египет В късни времена розата е много тачена като признак на разкош – Клеопатра (Клеопатра VII, последният владетел на Египет от династията на Птолемеите) при една церемония посипала с рози повърхността на цяло езеро.  Това разточителство в употребата на розите  се прехвърлило и в Рим (виж по-долу). Рим За проявено военно геройство в Римската репу­блика са награждавали с венци не от лаврови дръвчета, а от рози. В знак на високо отличие за пълководеца Сципион Африкански, римският сенат постановил да се нарисува роза върху щита на всеки боец от легиона, с който Сципион превзел Картаген през 202 г. пр.н.е. Младите римляни са влизали свободно в съвета на старейшините с розови венци на главите си и пак така са отивали на бой. Рози са били хвърляни при посре­щане на победителите и с рози са украсявали колес­ниците им. Веднъж някому бил даден венец от рози за по-скромни заслуги. Цензорът Катон не пропуснал да смъмри с обичайната си строгост подценяването на това отличие. Той изисквал във всички частни градини да се садят цветя за венци и гирлянди. Постепенно това се превърнало в традиция, продължила до късно – дори и през XIX век се срещали така наречените „фестароли” — производители на гир­лянди и празнични украшения. Във време на опас­ност за държавата било забранено да се носят венци от рози. През втората Пуническа война (между Рим и Картаген), банкерът Луциус Флавиус по нареждане на сената бил изпратен в затвора, защото си е позволил посред бял ден да гледа от прозореца си към форума с венец от рози на главата. Гърците били смятани за изнежени, защото техните младежи още преди обед се разхождали с венци по гла­вите. В късната римска република обаче венците от цветя станали всекидневна потребност. Те се продавали готови на цветарския пазар. Скъпите венци в Рим се приготвяли от розови листа, преплетени като люспи и при­шити върху липово лико. Хораций се оплаквал, че плодородните полета на Италия били превърнати в градини а маслиновите на­саждения занемарени, а сеенето на пшеница преустановено, за да се отглеждат рози, теме­нужки и миртови храсти. Той се хвалел, че му било до­статъчно едно скромно миртово венче, за да си пие до­волен чашата вино в своята беседка. Персийският разкош му бил противен, както и тези скъпи венци от розови листа, залепени върху лико. Марциал пък бележи с горчивина: „Изпратете ни жито, вие, егип­тяни, вместо него ние ще ви изпратим рози!”. Прочутият Плиний (Плиний Стари), началник на римската флота и учен-естественик (I век сл. н. е.) писал: „Днес обаче материалът за венци се взема от Индия или от земите, лежащи оттатък Индия. За най-красиви се смятат венците от нардови листа или преплетените с копринена материя и пропити с благоуханен балсам. Дотам е стигнало днес разточителството на жените” (нардът е индийско благовонно растение, разпространено в средните Хималаи). Прекаленото търсене и развъждане на розите ста­нало опасно и поради това, че било в ущърб на зелен­чуковите градини, от които народът изкарвал прехра­ната си. Но както всякога и навсякъде, проповедниците на морал не са имали и там успех. Някой си Луциус Елиус Вирус си поръчал нов вид легло, оградено с мрежа и напълнено с рози. Той лежал в него покрит с листа от лилии и парфюмиран с персийски балсам. Още от ранни времена са съ­ществували отделно „розариум” — розова градина и „розетум” — розов разсадник. Отглеждането на рози било доходно занятие. Познато е било и облагородяването на розите чрез присаждане върху дивачки (шипки). Римляните дори смятали, че всички видове растения може да бъдат смесвани помежду си. Плиний твърди, че видял в градините на Лукул (римски пълководец, известен със своята разточителност)  плодно дърво, което раждало ябълки, круши, сливи, смокини, бадеми, маслини и грозде. Това не говори добре за на­блюдателните способности на Плиний. Също по времето на Плиний  някои римски семейства носели имена на цветя, които техни членове са от­глеждали особено добре, в противоположност на обичая от последните векове, когато цветята получават името на някой виден ботаник. През времето на император Август розата навлязла широко в бита на населението. С нея са украсявали къщите и трапезите, но най-вече тя е била цветето на любовта и празничната радост. Стари и мла­ди се кичели с розови венци през време на ядене. Розови венци са носили и робите, поднасящи ястията, виночерпците, флейтистите, музикантите и танцьорките. Едновременно с това розата била и цвете на мъртвите. Имало обичай чрез завещание да се осигурява украса от рози на гроба и да се определят пълномощници, които да ги засеят и поддържат. „Ако някой постави моите мощи в нежни листа от рози, би ми станала пръстта по-лека” пише Проперций, автор на елегии (45-22 г. пр.н.е.). С рози са окичвали и чашите за пиене. При наздравици във виното са пускали розови листа, откъснати от ве­неца. Виното е било парфюмирано, също както и сътра­пезниците. Цветята били употребявани и за ядене. Приготвяни са желе от рози, мед с рози и сладко от рози. Ето една рецепта за античен пудинг с рози: „Смачкват се в хаван розови листа, пресоват се през сито и се смесват с четири телешки мозъка. Слагат се осем яйца, чаша и половина хубаво вино, сол и черен пипер. Всичко това се пече в пудингова форма, намазана с масло.” Римските поети Вергилий и Овидий са възпели ро­зите на Пестум (местност близо до Рим), които цъфтели два пъти в годината и между които растели много теменужки. През време на цъфтежа на розите римляните имали обичай да посе­щават масово Пестум, както берлинчаните отивали във Вердер (местност около Берлин) когато цъфтят дърветата, или както хановерците в началото на XIX век ходели по време на цъфте­нето на момините сълзи в Айленриде, където пиели кафе, слушали музика и танцували. С разрастването на разкоша в Рим розите лятно време не били вече ценени. Философът Сенека се оп­лаква, че хората искали да ги имат и през зимата. От Александрия и Картаген са пристигали кораби с рози. Близо до Рим изникнали зимни разсадници, покрити със слюда и отоплявани с гореща вода. Там цъфтели рози и лилии. Имало и открити зимни разсадници. Цве­тята се садели в ровове и по два пъти на ден се поливали с топла вода. Управителят на Сицилия Верес бил обвинен в из­нудване на населението за сумата шест милиона сестерции. В процеса против него Цицерон като представител на сицилианците дал между другото следната кар­тина за нравите в онова време: „Когато нашият пълководец Верес се настани в Сиракуза, той се движеше носен на носилка, в която възглавниците бяха пълни с рози. Освен това той имаше венец от рози на главата си и друг такъв около врата, а пред носа си държеше ситно изплетена мрежа от ленени конци, изпълнена също с рози.” Това разточителство в употребата на розите идвало от Египет, където при царица Клеопатра розата изме­стила цвета на лотоса. За да съблазни рим­ския пълководец Марк Антоний, Клеопатра го поканила в стая, постлана с дебел пласт рози — над половин метър. Едва ли ще е било приятно да се стъпва там, макар и да е имало върху розите опъната мрежа, за да се избегне преплитането на краката. Леглата, на които са лежали пирува­щите според римския обичай, също са били постлани с дюшеци и възглавници, натъп­кани с рози. Естествено и главите на всички са били увенчани с рози. Клеопатра накарала дори да посипят с рози цяло едно изкуствено езеро. При пиршествата на Нерон върху главите на присъстващите падали розови ли­ста и аромата на цветовете се носел навсякъде из въз­духа. Светоний (римски историк – 69-141 г.) разказва, че за украсата на един обяд били купени рози за днешната равностойност на 100 000 долара. Това може да се нарече скромно в сравнение със сумата 600 000 долара, която един приятел на Нерон е изразходвал за рози само на един празник. С шафран, седефче и рози са посипвали улиците при императорските праз­ненства в Рим. Парфюмирани били стаите и театрите. Водоско­ците били напълвани с розова вода. През времето на император Домициан миризмата от рози по улиците на Рим била зашеметяваща.  Друг император — Хелиогабал — се къпел във вино, пар­фюмирано с рози. Той наредил обществените бани да се пълнят с розова вода и най-после стигнал дотам, че устройвал оргии върху килим от рози, лилии, нарциси, теменужки и зюмбюли, където неговите пияни гости се задушавали от изпаренията на цветята. Плиний мисли, че Англия е наречена Албион, поради своето изобилие от бели рози — Rosa alba, но може да е наречена така и поради белите скали при Дувър. Индия Индийска легенда гласи, че най-хубавата от всички жени, боги­нята Лакшми (или Шри – богиня на щастието и красотата), била произлязла от една роза, която се състояла от 108 големи и 1008 малки цветни листенца. В Кашмир имало големи розови градини. Япония В Япония също имало обособени градини от рози. Средновековие Близък Изток и арабския свят. Османска империя В Багдад от 917 г. най-важни цветя били розите, нарцисите и анемониите. Хората обичали да съчетават ярката червенина на розите с по-тъмната на анемониите. През IX век арабите положили основите на химията: Авицена изнамерил дестилирането и създал по този начин базата за изследване на химическото устройство на телата. Заедно с това дестилирането послужило за произвеждане на прекрасно розово масло. Сиропът от сварени в мед розови листа пък представлявал в продължение на цели столетия най-любимото народно питие в мюсюлманския свят. Култът към розите е продължавал да се поддържа в Ориента. Когато Саладин завладял през 1187 г. Йерусалим, той изпратил там 500 камили с розова вода, за да очисти с нея Омаровата джамия. В средните векове, когато Египет вече се владеел от арабите, за специален празник на розите построили дворец от розови гирлянди, а по улиците постлали килими. Турците не са понасяли гледката на разпилени по земята розови листа, тъй като вярвали, че бялата роза произлязла от капките пот, паднали от Мохамед при неговото нощно възнесение. Също така вярват, че от кръвта на Мохамедовия зет са поникнали чудотворни червени рози. Тъй-като турците, както и всички други мохамедани, почитали розата като свещено цвете, новородените деца в сарая били увивани в розови листа, а по-късно в розово-червен креп. Дори и през 1750 г. Египет и Турция са внасяли за тази цел стотици бали розово-червен креп. „Казанлък — пише граф Молтке (пруски фелдмаршал, от 1835 до 1840 г. бил на турска служба) — е турският гюлистан. Розите там растат по нивите на бразди, както картофите”. След като превзел Цариград  през 1453 г., Мохамед II наредил храмът „Св. София” да бъде пречистен с розова вода по същия начин, по който Саладин триста години по-рано бил пречистил Омаровата джамия в Йерусалим. Маврите умеели много добре да отглеждат рози. Градините в Кордова (град в Южна Испания, дълго време столица на мавърските халифи), градините на Алхамбра (Червената крепост – прочут дворец на мавърските владетели в Гренада, Испания) били градини от рози. Европа Розата е била разпространена в цяла Западна Европа чрез манастирите на бенедиктинците. В празнични дни свещениците се окичвали с венци или носели гирлянди, често пъти от червени рози. Дори през 1405 г. Рожер де Валден при въвеждането му на служба като архиепископ на катедралата Сейнт Пол (Св. Павел) в Лондон е бил окичен с гирлянди от червени рози, както и неговите каноници (помощници). Този обичай е бил прекъснат едва от Реформацията. Има запазени списъци на растенията, които Карл Велики (747/748-814 г.) е искал да бъдат посадени в неговите образцови градини. Списъкът започва така: „Volumus quod in hortos omnes herbas habeant id est 1. Lulium 2. Rosas” (Искаме във всичките градини да бъдат посадени следните растения: 1. Лилии; 2. Рози). Това обаче не означава, че причината за засаждането на розите и лилиите е тяхната красота. Розата се е смятала като най-ефикасно лекарство и затова трябвало да се оглежда във всяка манастирска градина. Още Плиний навремето е наброил 32 вида лекарства, които може да се приготвят от рози. И не само в Средновековието, но и в XVII век се посочват 33, повечето опасни за живота болести, които се лекуват с рози. Почти всяко трето лекарство било съставено или смесено с рози. Херцогът на Мантуа (в Италия) приготвял така наречения „златен сироп”, а Родерик де Фонсека приготвял пък „пивкото злато”. Английската кралица Елизабет I (1533-1603 г.) изпратила едно универсално лекарство, приготвено от рози и наричано „кралската тайна”, на Рудолф II Хабсбургски (1552-1612 г.), император на Свещената Римска империя. Шипките, плодовете на розата, съдържат много витамин C и тъй-като скорбутът е върлувал в Европа в продължение на много векове вярата в лечебната сила на шипките наистина е имала основание. И днес в културните страни може да се видят огромни реклами, препоръчващи употребата на сироп от шипки: „Нищо не е така полезно за растежа и жизнеността на децата, както сиропът от шипки”. През време на Втората световна война английското министерство на здравеопазването насърчавало събирането на шипковия плод, защото именно той е по-богат на витамин C, отколкото всички други растения на севера. Били събирани годишно 500 до 700 тона шипки. Ако в средните векове розите и шипките са били универсално средство за лекуване, още по-рано лечителите в Тесалия са приготвяли любовни еликсири от многобройни видове рози. Има също и германски рецепти за любовни питиета от рози: „Носи три тъмночервени, бледочервени и бели рози три дена, три нощи и три часа наред върху сърцето си, така че никой да не може да ги види. Прочети три пъти молитвите „Отче наш” и „Аве Мария”, като се прекръстиш. Натопи след това розите в шише с вино и ги дръж така три дена, три нощи и три часа. Накарай предмета на твоята любов да пие от виното, без да знае какво е имало вътре, и той ще те обикна от цялата си душа и ще ти бъде верен до гроб”. От най-стари времена се смята, че подаряването на червена роза е знак на любовно признание. Дълго време пък съществувало поверието, че внесат ли се рози в мазата, където отлежавала бира, тя се вкисва. Виното, напротив, ферментирало добре при аромат от рози. На банкет, даден от Филип Добрия Бургундски (херцог между 1419-1467 г.), една статуя на малко момченце пускала розова вода. В средновековните замъци е било трудно въздухът да се поддържа чист. Дебели завеси спирали наплива на студен въздух отвън. Вътре единственият източник на топлина е бил открит огън върху каменния под на голямата зала. Не е имало никаква канализация, затова и тогава, както в античните времена, подът на стаите се посипвал с благоуханни растения. В един списък от късното Средновековие на растения, предназначени за тази цел, се споменават освен растенията за подправки, още игликата, паричките, лавандулата, розите и теменужките. Когато цветята се идентифицират с народи и партии, тогава се създават и легенди. Така Шекспир разказва, че Йоркският херцог Ричард и Жан Боуфорт, граф Съмърсет от рода Ланкастър, спорели в градината на Темпъл в Лондонското сити, където живеели и продължават и сега да живеят юристи, кой трябва да бъде крал. Боу­форт откъснал една червена роза, а Йорк — една бяла като знак на война за власт, война, която траяла 100 години и през която старата благородническа класа се изтребила взаимно. Хенри Тюдор избрал най-сетне розата като знак на помирение. Оттогава тя се нарича розата на Тюдорите. Една стара дамаска роза, която дава и розови, и бели цветове на едно и също стъбло, се нарича „Йорк и Ланкастър”; тя съществува и до днес. Америка Колумб намерил рози в Америка. Инките украсявали своите градини с тях. Перуанците наричали розовия „храст храст на слънцето”. Ренесанс Петрус де Кресченциус (род. 1235 г. в Болоня) е разпространил в Европа Магнусовото учение за земеделието и съставил упътване за направата на градини. На обикновените хора препоръчвал да си обградят една зелена площ с розови насаждения и овощни дървета, между които да се насадят лозови пръчки. Един от първите паркове на Ренесанса е бил проектиран от архитекта Алберти (1404-1472 г.) за вилата на семейство Рюселе. Оградата била от рози. В началото на Ренесанса в цяла Европа градинските лабиринти били образувани от плет от рози, преди да започне да се използва за тази цел тисовото дърво. Л’Обел е бил първият, който дал точно описание на всички видове рози, отглеждани в Европа в края на XVI век. В своите „Icones” от 1581 г. той описва седем вида рози. В градината на семейство Фугер, придобита през 1580 г., имало 775 розови храсти. Георг Фугел отгледал първата мускусна роза. Има сведения за педантично обработената градина на д-р Лауренциус Шолц в Бреслау. Тя била разделена на четири части, като в частта за цветя растели предимно рози, при това „редки жълти, наричани еглантери, наскоро донесени от Верона”. В тази градина имало лабиринт от жив плет от рози. Във френското висше общество било прието всяка сутрин до сватбата да се изпраща на годеницата букет, в който не бивало да липсват рози и лилии. Около 1700 г. цветята били „изхвърлени” от градините. Вместо тях се появили изкуствени цветя, особено рози, изваяни от гипс и вар или изрязани от дърво, за украса на врати, стени и рамки за огледала или пък издълбани в мрамора на камините. Най-вече се срещали пластични изображения по таваните, където малки амурчета държат венци от рози, а Венера и Флора плуват заобиколени от рози всред необикновено синьо небе с бели облаци. В началото на следващия век интересът към цветята вече бил притъпен, особено към розите, и те отстъпили мястото си на луковичните растения. Ново време През XIX век селяните в района на Ривиерата във Франция изкоренявали всякакви видове насаждения, за да засаждат рози, също както жителите на старата римска област Лациум векове по-рано. Алфонс Кар (1808-1890 г.), френски литератор-сатирик, бил шегаджия, който се занимавал с ботаника за развлечение. Той присаждал бели и червени рози върху шипки и благородни круши върху диви дюли. Той се смеел при мисълта, че бъдещите ботаници ще издават трудове върху тези открития. Гьоте изпратил на графиня Еглофщайн един букет с думите: „Много мили биха били напролет рози без тръни; тук има чучулиги без крачета и рицари без шпори” „Чучулигино краче” е някогашното име на едногодишната ралица, което още съществува във Франция и Англия (pied d’alouette, larkspur), за разлика от многогодишната ралица, която носи името „рицарски шпори”. В 1869 г. Едуард VII, тогава още Уелски принц, изпратил на Евгения, императрица на Франция, съпруга на Наполеон III, един действително царски подарък – кошница с всички известни рози, от черната холандска роза до бялата роза Йорк. Това, че пчели, сварени в розово масло, възвръщали косите на плешивите глави, ни се вижда съмнително, но сигурно е, че розова вода била употребявана нався­къде като средство за поддържане на тена и че розово масло и розова вода са били винаги употребявани за парфюми и сладкиши. Необходими са 20 000 рози за една тегловна рупия масло, или 5000—6000 кг. рози да­ват едва 1 кг. масло. България все още покрива светов­ните нужди от розово масло. Студена война или студен мир — розовото масло прониква през забраните, Ки­тайците казват: „Най-мекото на света прониква през най-твърдото в света.” Един килограм розово масло, все още приготвяно по метода на Авицена, струвало през 1955 г. 8250 марки. Ароматът на розовото масло е толкова силен, че една кърпа за нос, до която е допрян връх на игла, натопен в розово масло, запазва дори при пране аромата му месеци наред. Граф Молтке писал от Турция: „Взех едно количество розово масло. Тъй като трябваше да яздя цял ден, сложих шишето си в джоба — цяла седмица миришех на цъфнал розов храст.” Въпреки че кон­сумацията на парфюми и козметични средства била по-малка към 1890 г. в сравнение с други епохи, все пак били консумирани и то само в Европа, 680 000 литра парфюм. Ница произвеждала годишно 600 000 кг. цвят от портокали, а Кан — 1 400 000 кг.; Ница и Кан про­извеждали към 1 200 000 кг. рози, главно старата Rosa centifolia, но и Пол Набонан, Ван Хуте, Пол Неирон и Фрау Карл Друшки. Когато с един шумен бал бил открит дворецът на Обществото на народите в Женева, Ага Хан (мюсюлмански религиозен водач от персийско потекло, председател на сесията на Обществото на народите през 1937 г.) наредил да се донесат със самолет от Холандия в Женева 30 000 рози. Празникът на богинята флора и 1 май Флора, богинята на цветята, е била почитана от сабиняните (древен народ в Италия), преди още да се основе Рим. Римляните за­почнали да честват празника на богинята Флора от 516 г. пр. н. е., след основаването на града. Тържест­вата траели от 28 април до 3 май. Освен това през май и юни се устройвали празници на розите, придружени с пиршества. В тези дни навсякъде се продавали рози и дори гробовете били украсявани с тях. Празникът на Флора се разпространил до долния Дунав и пре­дизвикал протест от първите християни, които осъж­дали разточителството с розите. За тях розата е била порочно цвете; те я отхвърлили и като украса на гро­бовете. Първите църковни отци забранявали също и миртовите венци, тъй като миртът е бил посветен на култа на Венера. Розовата градина и розовият хра­сталак им напомнял за легендарната Венерина плани­на, по чиито гори и поляни бродели само ве­щици. По религиозни съображения и евреите са забраня­вали обществените градини, защото те служели на езич­ниците за порочни забави. Забележително е, че пуританската традиция в Англия е предизвикала по същата причина затварянето на парковите градини нощно време. Но и парижките градини се затваряли вечер. Една пуританска секта — кокелерите — които и днес още водят необикновено въздържан и порядъчен живот, забраняват не само театъра, танца и светската музика, както останалите пуритани, но също и цветята. Трябва да се признае, че това според тяхното гледище е наисти­на логично, тъй като цветята всъщност са източник на удоволствие. Но както всякога става, традицията се оказала по-силна и скоро виждаме да се посвещава на Дева Мария „тайнствената роза”, която по-рано била посветена на Афродита. „Роза мистика” станала самата Мария. Всич­ко се мени. Храмът Юпитер Капитолийски се превър­нал в храм Св. Петър, храмът на Юнона Лучина — в храм Св. Мария Маджоре, а процесиите с Мадоната шествали върху цветове от рози, както по-рано про­цесиите с изображенията на езическите божества. Скоро след забраната да се садят върху гробовете рози се появили легенди, че от гробовете сами поник­вали рози и че архангел Гавраил бил приготвил за Мария три венеца от 150 рози. Червената роза станала сега символ за мъките на Мария, както по-рано е била символ за мъките на Афродита. Белите рози станали знак за радостта на Мария, а жълтите символизирали нейната слава. Рози украсявали църквите, рози ста­нали символ на мъченичеството. Окичената с рози египетска Изида с детето Хор станала сега Мария с Исус. И всичко се объркало така, че Изидор от Пелуза (град в Древен Египет, сега — Порт Саид) с въздишка отбелязва: „Трябваше все пак да има по-голяма разлика между езическата „Магна матер” и нашата „Магна матер” Мария. Схоластиката измислила, че розата води началото си от капките Христова кръв, паднали върху, един трънлив храст. Една народна песен казва, че „Цветето на страданието поникнало на Голгота, когато бил разпънат божият син и там изтекла неговата светоспасителна кръв.” Църквата е създала действителният култ на Мария едва през VI век. Розата била любимото цвете на рода Давид, от който произлизал Спасителят и неговата майка. Девиците, посветени на бога, се наричали рози. Обичаят да се чества празникът на богинята Флора се е разпространил в цялата Римска империя. Навсякъде на 1 май хората се отправяли навън всред природата. Било в Лондон или в някое бавар­ско село, хората танцували около майското дърво. Изглежда също, че „Dies rosae” — ден на розата — 11 май — е станал празникът Петдесетница у хрис­тияните. Дори през XIX век народът в Рим наричал Петдесетницата „Pasquarosa” — „великденска роза”. На празника „Domenica de rosa” — неделя на розата — са пръскали рози от черковните кули, също както някога на императорските пиршества са ги ръсили върху пируващите. В Илирия и по целия Балкански полуостров праз­никът на розата продължавал да се празнува и по-късно. От този пролетен празник, който стои във връзка с по-късната Петдесетница, се е развил после у сър­бите, словените, русите и българите празникът на природата „русалия”. Имало поверие, че по това време самодиви ходят по полетата и ливадите и разнасят плодородие. В Англия през XIX век само коминочистачите запазили традицията за празнуване на „Флоралиите” — на 1 май, който те смятали за свой празник. През 1208 г. молитвената броеница на Св. Доминик била наречена „розов венец”. Папата учре­дил орден, наречен „Златната роза на добродетелта”. С този орден в 1367 г. папа Урбан V наградил Йоанна Сицилийска, същата добра дама, която била удушила съпруга си. Носители на ордена на добродетелна били още: Фридрих Мъдрият от Саксония, Евгения — съпру­гата на Наполеон III, императрица Шарлота Мекси­канска и най-после кралица Изабела Испанска, на която орденът е даден в 1867 г. Понякога вярването от античните времена пак си пробивало път и се налагало отново. В град Ним (Фран­ция) през миналия век проститутките били наричани „рози” и като професионален знак носели на дрехата си роза. Дори в Бреслау, който съвсем не е антично се­лище, ги наричали „обитателки на розовата улица”, защото розови улици се наричали тези, където те са жи­вели, дори в градове, толкова отдалечени от обсега на римската култура, като Кьонигсберг в Източна Прусия. Разпространение на розата. Най-важните сортове Когато проучваме някоя историческа област, откри­ваме винаги колко малко хора са притежавали нещо и колко малко е било това, което малцинството е при­тежавало. Богатството на света се дължи на развитието на индустрията, започнало през XVIII век. Богатството в областта на цветята е резултат от откриването на Америка, на изследването на земята, но също така и резултат на постоянно прилежание. Плиний познавал само 12 вида рози. Алберт Велики (Алберт Магнус, граф Болщед) (1193/1206-1280)  изброил около 1250 г. само четири вида рози: канина (R. canina), центифолия (R. centifolia), арвензис (R. arvensis) и рубигиноза (R. rubiginosa).. В средата на XVIII век никой не можел да стигне до по-голямо число. Карл Линей (шведски учен, 1707-1778 г., основател на научната класификация на организмите) познавал 14 сорта, а каталогът на Филасие (Жозеф Жак Филасие – френски моралист и агроном (1736-1799 г.)), голям специалист по отглеждане на рози във Франция, страната на розите, съдържал през 1797 г. 25 сорта. При това във Франция розите били предмет на всекидневна употреба — при стария режим не по-малко, отколкото след революцията, при режима на Наполеон, когато французите играели на римска империя и пиели вино от вази, държали ху­бави момчета за прислужници и когато принц Боргезе (италиански благородник, женен за Полина, сестра на Наполеон) наредил в 1810 г. да посипят пода на залите и градинските пътеки с листенца от рози. Преди Ренесанса в градините на цяла Северна и Средна Европа са расли много малко и много скромни цветя. Морис Метерлинк (1862-1949 г.) изброява в своя напълно достоверен списък на „старомодни цветя” следните: „Теменужки, парички, момини сълзи, мак, минзухар, перуника, есенен минзухар, жълт напръстник, ралица, синчец, незабравка, ружа, благородна лилия и една твърде необлагородена роза”. През 1827 г. в Hortus britanicus (английска книга върху цветя и пр.) вече са изброени 107 сорта и 1059 варианта рози (един френски каталог за рози от 1829 г. съдържал дори 2562 сорта), а след шест­десет години придворният градинар Нитнер в своята книга „Розата” (1889 г.) описал 5007 сорта рози. Rosa gallica е туземната европейска роза. Нарича се още френска роза или Rose de Provins — на Провен (Provins, малък град в едноименен окръг в Североизточна Франция – да не се бърка с Прованс, Provence), където много отрано имало обширни стопанства за отглеждане на рози. Тази роза има двадесетлистни цветове и цъфти късно. Тъй като Теофраст не я споменава, тя ще е била непозната в Гърция. Линей предполага, че тя произхожда от Галия и оттам и нейното име. Защо тази роза се нарича в Германия „Оцетна роза” (Essigrose), не е ясно. Gallicus значи само галски — и нищо повече, а оцет на латински се нарича acetum. Тази Галска роза растяла в цялата Римска империя. Тя била разпространявана през VI век и по-късно от монасите на 37 000 бенедиктински манастира. Испанските маври я пренесли в Северна Африка. В 1368 г. един монах в Йорк, Англия, писал, че червената роза била английският герб. „Тя расте в тази земя от памтивека.” Можем да видим тази роза в картините на ранния Ренесанс и в стъклописите на катедралите. Тя ще е била първата роза, която странстващите монаси взели със себе си на път за Америка. Столистната роза, за която говори Херодот и която Теофраст описва, не била вече споменавана от никого до XVI век, с изключение на Кресцентиус (италианец, издал първата книга за агрономия след края на Римската империя) през 1307 г., който я видял да расте в Холандия. Във всеки случай тя растяла в Марсилия. Нарекли я Провансалска роза и често я объркват с розата от Провен. А тъкмо розата от Провен е галската роза. Центифолията (столистната роза), наричана винаги от французите cent feuilles, е онази провансалска роза, която Шекспир споменава в „Хамлет”. Друга стара роза е дамаската. Тя цъфтяла в Еги­пет и била пренесена от гърците в Марсилия и Пестум, в Картаген и Кирене — в старите гръцки търговски центрове. Именно тя е била споменаваната от Виргилий и Плутарх роза от Пестум, която цъфтяла два пъти и която можем да видим изобразена на фреските в Помпей. Тя не е могла да надживее разрушаването на Помпей и Пестум от огъня, водата и лавата. Това е странно, защото през четиридесетте години на двадесети век силата на природата беше едновременно потресаваща и утешаващи. Хората бяха убити, къщите разрушени от бомби, покъщнината изгорена, но старият люляк продължаваше да цъфти и розите разстилаха своите клонки над купищата раз­валини. От дамаска роза била направена розовата вода, с която Саладин напръскал Омаровата джамия в Йерусалим. Тя станала всеобщо позната през време на кръстоносните походи, получила името си от града Дамаск и била пренесена във Франция през 1270 г. от граф де Бри. До Англия и Испания тя стигнала едва през XVI век и Матиоли (Пиетро Андреа Матиоли, италиански лекар и ботаник , 1500-1577 г.) споменава в 1550 г., че дамаската роза била отскоро донесена в Италия. Най-важната роля за нашата днешна облагородена розова флора е играла китайската, или бенгалска роза. Китайците са я развивали още през X век. Тя била посадена през 1781 г. в ботаническата градина в Харлем, Холандия. За отбелязване е, че сър Джоузеф Банкс трябвало да я внесе от Холандия в Англия, въпреки че старият чаен разсадник Фа в Кантон, Китай, където тази роза растяла, бил пращал много корени в Англия, и въпреки че тази роза цъфтяла вече почти от сто го­дини в ботаническите градини на Английската източно-индийска компания в Калкута и Сингапур. Тази роза станала дядо на чайния хибрид, любимата роза на нашите градини. Rosa gallila + Rosa chinensis = Hybrid Chinese Hybrid Chinese + Rosa Bourbon + Rosa damascena = Hybrid Perpetuals Hybrid Perpetuals + Rosa chinensis = Hybrid Tea Тайнствената роза Розата, посветена на богинята на любовта, на го­лямата тайна, която забулва продължението на съще­ствуването на всичко живо, е била симв